Журналистиката винаги служи за пропаганда и дезинформация, независимо дали конкретният журналист го прави съзнателно и целенасочено. Който си мисли, че в миналото е имало повече обективност и професионализъм в журналистиката, може да отвори произволен вестник отпреди 50-100 години. Пословичен е случаят да награждаването с Пулицър на Уолтър Дюранти за отразяването на Съветския съюз, което удобно пропуска да докладва за Гладомора и другите постижения на социалистическата империя. Наградата му още не е отнета.
Единствената промяна днес е че благодарение на интернет, вече може да се провери и оспори дезинформацията. Затова е толкова жестока борбата срещу свободата в интернет – политиците и некомпетентните журналисти искат да запазят контрола върху това, което можете и не можете да мислите.
„Езикът на омразата“, „фалшивите новини“, „факт чекинга“ и други изсмукани от пръстите опорки са само претекст за осигуряване на подкрепата на слабохарактерни снежинки и други хора с тоталитарни наклонности и латентна социопатия. Цензурирането на речта, защото обижда някой, не е нищо повече от контрол над мисленето.
Истината често е обидна или се появява по обиден за някои хора начин. „В спорът се ражда истината“ е сентенция не защото обещава, че всички спорещи магически ще знаят какво е правилното решение, а защото откриването на истината е процес, който понякога включва и неприятни и обидни за някои хора стъпки. Цензурирането на речта ни лишава точно от тези жизнено необходимите стъпки, водещи до истината.
Питате ли се кой има полза от това?
Аз съм радикал за свободното изразяване, дори когато е обидно. Особено, когато е обидно.
Необходима е “първа поправка” в българската конституция, гарантираща крайна свобода на словото.
